Автор: Стефан Антонов, Гласове Следвайте ни в ТелеграмЗа първи път се

Автор: Стефан Антонов, " Гласове " Следвайте ни в Телеграм

За първи път се изкуших да напиша тази публикация през декември 2021 година. Тогава годишното банково събитие на eдна от известните бизнес медии в България беше посетено от някогашния финансов министър на Гърция Янис Варуфакис и провокира голям публичен отзив. Сайтът за ежедневни вести на същото издателство, което предложения Варуфакис, обаче не загатна и дума за неговото наличие, камо ли за изразените отзиви. 

По-миналата седмица въпросният уебсайт загатна, че има проблем с подуправителя на Българска национална банка Андрей Гюров едвам, откакто оставката му изиска с декларация депутатът от Има Такъв Народ Тошко Йорданов. Беше предходна седмица, откогато за първи път излезе информацията, че Андрей Гюров към момента попада в Изпълнителния съвет на партията си „ Продължаваме промяната “. Следващата седмица се оказа, че той е и в управителния съвет на неправителствена организация, чийто правилник позволява и комерсиална активност. Две седмици преди информацията за непреустановената му партийна принадлежност, Гюров се появи на партийно събитие на „ Продължаваме промяната “ дружно със секретарката си в Българска национална банка, която също е някогашен помощник на „ Продължаваме промяната “. 

Спомня ли си някой стотиците публикации, с които медиите, твърдящи, че са за смяна, за господство на закона, за унищожаване на задкулисието, отразиха гласуването на Ахмед Доган предходната есен и обстоятелството, че го придружаваше към оня миг някогашната пиарка на Движение за права и свободи Велислава Кръстева, която също към оня миг към този момент беше пиар на Народния Театър „ Иван Вазов “? Какви погроми направи режисьорът Александър Морфов с имущество на театъра и те не бяха наказани в нито една обява – нещо като окуражителен вандализъм. Колко митинги се проведоха, какъв брой артисти си късаха ризите, напускаха, зовяха сътрудниците си да напущат, упрекваха ги в безволие, и впрочем и впрочем. За някои от същите тези медии на смяната казусът Гюров още не съществува. 

Каква е разликата сред случая с Велислава Кръстева и Андрей Гюров? Кръстева е известна като обществена личност и по тази причина никой не можеше да я сбърка при придружаването на Доган. Тя обаче не взе думата, не сподели нищо. И като пиар на Народния спектакъл не потегли да се пази нападателно, а бе принудена несправедливо да напусне. В театъра няма вътрешна регулация, която да ѝ забранява да има политически убеждения и да ги изявява. Но все пак беше нарочена като причина за зародилата псевдокриза и принудена да напусне. 

Пълна диаметралност е Андрей Гюров. Той е длъжен да бъде аполитичен по закон. Точно пренебрегвайки главен принцип за високия си пост, той посещава партийно събитие, членува, или не си дава труда да стори нужното с цел да успокои обществото, че повече не заема позиции, които са несъвместими с длъжността му и така наречен медии на смяната не обелват и дума. Няма митинги. Общото правило е, че щом една две влиятелни медии на смяната не го напишат, значи не се е случило, което прави чудесна работа на малките екрани, които зад статута си на тежки гемии крият най-срамните зависимости и обвързаности на медийния ни пазар.

Придобиването на военна техника без конкурс на цени над пазарните и без условия за индустриално съдействие, при които част от разноските по придобиване да се върнат у нас под формата на работна ръка или технологии, към този момент не възмущава никого. 

Участието ни в коалиция на искащите да поддържат Украйна в някакъв миг надвиши границите и се трансформира в непринудено сдаване на всичко без мисъл по какъв начин и с какво ще се пазим ние, в случай че нещо се случи на нас. 

Безотговорността, с която финансовият министър пробва да съсипе една от най-ефективните администрации под подчинението си, единствено с цел да може едно адвокатско лоби да се наиграе в каузи, по които България е ответник за милиарди, е прекомерно комплицирана тематика за необятната аудитория и заради това му се разминава. До толкоз, че скоро по тази линия може да претърпим даже по-големи загуби, в сравнение с по закъснелите заеми, наложени от бюджетите на Асен Василев, поради които лихвените ни разноски досега надвишават милиард по отношение на възможния им размер, в случай че се теглеха в точния момент.

Тези тематики не могат да смутят половината от българските медии – тези, които сляпо дават поддръжката си за всяко ГМО, което повтори изтърканите и даже изпразнени от смисъл мантри на тогавашната градска десница. Някога мълчанието и конформизма бяха срамна характерност за медиите на Пеевски и Цветан Василев.

Днес срамът пада върху тогавашните им съперници. Въобще няма какво да се съмняваме. България може да не е във война, само че медиите работят във военновременен режим. Истината няма значение, значимо е по какъв начин представяме страната, на която служим. Ако страната ни беше във война, щеше да бъде по-лесно, тъй като мъчно някоя медия щеше да оцелее, промотирйки врага. Но в този момент, когато липсва консенсус за външнополитическата ни ориентировка, интензитета, с който да я отстояваме (да, в НАТО и Европейски Съюз, само че като Полша, или като Унгария) се трансформира в разграничителна линия за медиите. И колкото и да си приказваме за четирихилядници, единственото явно е връзката сред грантовате на „ Америка за България “ и срамното напасване на публицистични политики, включващо безкритичност и безмълвие на получателите. 

Че Русия въздейства, несъмнено е правилно, както несъмнено е правилно и, че корумпира медии, или обособени публицисти. Но досега такава връзка обществено не е изкарана, в случай че не броим шефа на едно Неправителствени организации, който беше упрекнат в шпионаж. Виждаме единствено продадената съвест на едната страна и това, кой заплаща. От другата страна са изказванията на една чиновничка, родила нелепицата за подозрения в корупция, основани върху търсене в „ Google “ и подозирана за изнасяне на класифицирани документи. Тя просто съобщи, че някои взимали по четири хиляди и хоп роди се терминът „ четирихилядник “. Само че, до момента в който четирихилядникът я го има я го няма, грантоядът е тук.

Някога машини на комунистическата власт заглушаваха радиоизлъчванията на Военновъздушни сили и „ Свободна Европа “ на Български, а съветските медии бяха добре пристигнали. Днес съветските медии се заглушават, а западните са добре пристигнали. 

Официозите, които дирят нови врагове на Тутраканската селищна система са нови. И тъй като прекомерно огромна част от обществото не им има вяра, те упрекват съветската агитация. Няма грам размисъл дали те самите не отиват прекомерно надалеч в налагането на вносни полезности. Такива, за които и западните общества нямат консенсус между тях, само че тук се бърза да бъдат открити като доктрина.  
Неслучайно, в последните пет години доверието в медиите непрекъснато пада и това е световна наклонност. Не единствено хората имат вяра по-малко, само че и употребяват по-малко медийно наличие. Дори трансформират метода на консумация и обичайното отваряне на вестник или уебсайт понижава за сметка на целенасоченото търсене на информация по даден въпрос.

Защо пораства недоверието в медиите вълнува мениджъри, притежатели на компании и учени по целия свят. Да, това е световна наклонност, която се удостоверява от редица изследвания. 

Моето съмнение е, че всред многото фактори, като дезинформацията идваща освен от Русия, общата неустановеност на хората, кому да повярват, и по какъв начин да пресеят истината, стои надълбоко отчуждение от обичайните медии. Отчуждение, което се подклажда точно от отхвърли на фирмите да сервират информация, която опонира с публицистичните политики. 

Можем да си приказваме колкото желаеме, че медиите са куратори на истината. Че с изключение на да открият обстоятелствата, те степенуват и най-важните, които си коства да бъдат поднесени на публиката. И е тяхно право да изберат една вест за показване за сметка на друга. Но спестеното към този момент не остава прикрито. И публиката има нюх до каква степен спестеното е маловажно, или й се икономисва преднамерено. И колкото повече й се икономисва по политически съображения толкоз по-склонна е тя да не се доверява на старите си снабдители на информация с цел да търси нови. По-лошо от пристрастното отразяване на една тематика е нейното премълчаване, тъй като най-честото е подбудено от неналичието на причини, с които пристрастието да се отстоява. Публиката в някаква степен е задоволително умна да си даде сметка за това и в последна сметка е най-сериозната причина за отчуждаването е загубата на доверие.